СЕВЕРНЯШКА ЕТНОГРАФСКА ОБЛАСТ
Северняците играят с голяма свобода, със самочувствие и хумор. С малки изключения всяко започващо спокойно хоро скоро се съситня и забързва, като от време на време изпълнителите го разхождат, приситнят го и пак го разхождат. Понякога местното население казва, че когато играе, лети. Така се характеризира от една страна леката и вихрена игра, а от друга – състоянието на танцуващия, за когото танцът е вид откъсване от грижите на всекидневието и преминаване към желаното и обичано състояние на радост и веселие.
Най-често играещите се държат за ръце, като ги размахват волно и широко. Има и танци, в които хватът е за пояс, а се срещат и такива, при които играещите не се залавят.
Типично за изпълнителския стил на Северозападна България е „натришането” – ситно ритмично пружиниране с крака и рамене, заради което тялото сякаш трепти.
Срещат се прилики и разлики между танците от Дунавската равнина, Предбалкана и Балкана. Танците от равнината са по-широки, по-прости, по-леки. В предбалканския край те са буйни и скокливи. А в балканските селища, заради липсата на достатъчно широко и равно място за игра, народните танци се изпълняват пo на място, с по-разнообразни и сложни движения.
Част от хората, които изучаваме от Северняшката област:
Абдай, Влашка циганка, Габровска ръченица, Ганкино хоро, Грънчарско хоро, Гъмзовяна, Дайчово хоро, Дунавско хоро, Еленино хоро, Изручанка, Мегданско хоро, Пайдушко хоро, Ситно влашко хоро, Търговското, Черкезко хоро, Чичовата, Чуш мерджан, Шира